Люнбопитни факти за групата и продуцента им
Когато на „Бийтълс“ е казано, че мениджърът им, Брайън Епстийн, е бил намерен мъртъв в дома си в Лондон на 27 август 1967 г., те изпадат в криза. „Беше разтърсващо, тъжно и малко плашещо. Обичахме го“, казва Пол Маккартни на Бари Майлс в биографията си от 1997 г. Many Years from Now.
Епстийн изиграва важна роля във възхода на „Великолепната четворка“ – от свирене в местни ливърпулски клубове до превръщането им в най-голямата група в света. Той оформя ранния им имидж, помага им да сключат договор за запис, управлява всичките им бизнес дела и ги подкрепя безрезервно. И не спира да вярва в тях. Когато предаването „Панорама“ по BBC го представя през 1964 г., импресариото казва, че когато е подписал договор с групата през 1961 г., вече е знаел, че те ще бъдат „една от най-големите, ако не и най-голямата атракция в света“.
Той има „уникална преценка за това какво ще бъде хит и кой ще го направи“, казва репортерът на BBC Майкъл Чарлтън. „Самият той не изглежда част от този свят и въпреки това е истински погълнат от младите хора и младия ентусиазъм“, допълва той и припомня, че по това време импресариото работи още с имена като Gerry and the Pacemakers, Cilla Black и Tommy Quickly.
Роден през 1934 г., Епстийн е най-големият син в еврейско семейство, което управлява успешен бизнес на дребно в Ливърпул. Той се надява да се занимава с творческа кариера, но семейството му има други планове за него. „Когато завърших училище, на 16-годишна възраст, имах амбиции да стана дизайнер на облекло, а също и актьор, но семейството ми не беше много ентусиазирано от това и аз се оставих да бъда убеден да се включа в бизнеса“, казва Епстийн на Бил Грънди в радио интервю на BBC през 1964 г. „Мисля, че бях по-нетърпелив да напусна училище от всичко друго, което не ми хареса особено.“
Докато работи в семейния бизнес през 1952 г., той е повикан за задължителната си национална служба и става чиновник в Кралския армейски военен корпус. Но регламентацията на военния живот го прави нещастен. След като посещава армейски психиатър, който го препоръчва за ранно уволнение по медицински причини, той напуска, за да се присъедини към семейната фирма. Въпреки това, не се отказва от актьорските си стремежи и убеждава родителите си да го запишат като студент в известната лондонска Кралска академия за драматично изкуство (Rada) през 1956 г.
За разлика от други мениджъри на групи по това време, Брайън не си позволява да казва на музикантите какви песни да свирят или как трябва да звучат.Снимка: Getty Images
Изчистване на имиджа на „Бийтълс“
По това време Епстийн признава, че е гей. В Обединеното кралство през 50-те години на миналия век хомосексуалността е незаконна и животът му като скрит гей го прави уязвим за насилствени нападения, изнудване и постоянна заплаха от лишаване от свобода. През 1957 г. е арестуван от цивилен полицай за „постоянно натрапване“ пред мъжката тоалетна на станция на лондонското метро. Получава условна присъда от две години, напуска Rada и се завръща в Ливърпул. Този път, когато баща му го назначава за ръководител на отдела за плочи в семейните музикални магазини North End Music Stores (NEMS), той намира своята ниша. Талантът му да предусеща какво ще бъде поп хит и усетът му за създаване на привличащи вниманието витрини бързо превръщат магазина в магнит за тийнейджърите на Ливърпул.
А когато момче идва в NEMS, за да поиска плочата на „Бийтълс“ – My Bonnie, решава да види кои са тези музиканти, разказва Епстийн пред Грънди през 1964 г. Джон Ленън, Пол Маккартни, Джордж Харисън и тогавашният им барабанист, Пийт Бест, записват песента като подгряваща група на певеца Тони Шеридан, докато са в Хамбург през 1961 г., което кара Епстийн да мисли, че музикантите са германци. „Бийтълс“ вече са се завърнали в Ливърпул и Епстийн отива да види как свирят по време на обяд в близкия клуб Cavern, главно с намерението да разбере как да поръча плочата им My Bonnie.
Докато влиза в тъмната, опушена изба, той остава запленен от музиката, която чува. „Харесах ги изключително много. Веднага ми хареса звукът, който чух“, казва той на Грънди. „Чух звука им, преди да ги срещна. Бяха, някак си, доста небрежно облечени, по възможно най-хубавия начин, или би трябвало да кажа, по най-атрактивния начин. Черни кожени якета и дънки, дълга коса, разбира се, и доста небрежно сценично представяне, не особено осъзнаващи и нехаещи как изглеждат.“
Но Епстийн е пленен от сценичната харизма на „Бийтълс“, шумната им енергия и импровизираното им чувство за хумор. „И си помислих, че това е нещо, което много хора биха харесали. Те бяха свежи, бяха честни и имаха това, което смятах за някакво присъствие и – това е ужасен, неясен термин – звездно качество. Каквото и да е това, те го имаха, или поне аз усетих, че го имат.“
Въпреки това той е човекът, който налага новият им „по-чист“ имидж, налагайки им да облекат костюми за сметка на джинсите и кожените якетаСнимка: Getty Images
Въпреки че няма опит, Епстийн е убеден, че трябва да бъде мениджър на „Бийтълс“ и им предлага бизнес среща в магазина му. Но когато идва времето, се появяват само трима от членовете на групата. След като Брайън чака 45 минути, Маккартни все още го няма никъде. „Помолих едно от момчетата да му се обади по телефона и той се върна и каза: „Ами, току-що е станал, във ваната е“, разказва Епстийн пред BBC през 1964 г. „Аз се разкрещях и си помислих, че това е наистина много позорно и как може да закъснее толкова за нещо важно, а Джордж просто отговори, което е много типично за тях: „Ами, може да закъснее, но пък ще е много чист.“
„Бийтълс“ се съгласяват да бъдат менажирани от по-възрастния, красноречив Епстийн, въпреки че оставя първия им договор неподписан, за да могат да го развалят, ако той не успее да им се докаже. След това се заема да им осигури по-големи и по-добри места за свирене на групата. Той разбира, че трябва да подобрят имиджа си, ако искат да достигнат до по-широка аудитория, особено по телевизията, затова ги убеждава да приемат да се облекат с костюми, с които по-късно ще станат известни, и да спрат да псуват, да пушат и да пият на сцената.
„Бих казал, че това се дължи по-скоро на нас петимата, отколкото на мен“, казва Епстийн. „Първоначално ги насърчих да свалят кожените якета и след кратко време не им позволих да се появяват с дънки. След тази стъпка ги накарах да носят, мисля, пуловери на сцената, а след това, много неохотно, и костюми…“
Снимка: Getty Images
Изискванията на Бийтълманията
За разлика от други мениджъри на групи по това време, Епстийн не си позволява да им казва какви песни да свирят или как трябва да звучат. „Не разбирам от музика“, признава той пред Грънди през 1964 г., „но мисля, че разбирам от хитови песни, хитови цифри и хитови звуци.“ Едновременно с организирането на логистиката на концертите им и организирането на реклама, за да повиши популярността им, той започва да посещава множество звукозаписни компании с цел да им осигури договор за запис.
След като се среща с музикалния продуцент Джордж Мартин, „Бийтълс“ сключват сделка с Parlophone, дъщерно дружество на звукозаписната компания EMI. Мартин също така се оказва жизненоважен за успеха на групата, помагайки им да усъвършенстват и развият звука си и работейки с тях за реализиране на музикалните им идеи. Когато Ленън, Маккартни и Харисън решават, че трябва да заменят Бест с Ринго Стар, те се обръщат към Епстийн, за да уволни оригиналния им барабанист. Въпреки резервите си, той се доверява на „момчетата“, както ги нарича, както и на музикалната преценка на Мартин.
Епстийн е най-близък с Джон Ленън и дори е кум на първата му сватба.Снимка: Getty Images
Като техен мениджър, Епстийн изгражда дълбока лична връзка с „Бийтълс“, особено с Ленън. Именно той е кум на Джон, когато той се жени за първата си съпруга Синтия Пауъл през 1962 г., плащайки празничната им вечеря след това и предоставяйки апартамента си на улица Фолкнър в Ливърпул, за да живее двойката безплатно, след раждането на първото им дете Джулиан. „Мисля, че всички те са страхотни хора и наистина го казвам сериозно“, казва Епстийн пред Грънди. „Беше написано за мен, че вероятно най-много се наслаждавам на компанията на моите артисти и мисля, че това е съвсем вярно. Беше написано в контекст, в който нямам много социален живот и прекарвам по-голямата част от времето си с моите артисти.“
В рамките на 10 месеца, след като Епстийн започва като мениджър на „Бийтълс“, те издават първия си сингъл Love Me Do. През март 1963 г. вторият им сингъл Please Please Me от едноименния им албум достига номер едно в британските класации. Към края на 1963 г. Епстийн преговаря, за да осигури на „Бийтълс“ първото им участие по телевизията в САЩ в най-високо оцененото развлекателно предаване на Ед Съливан по CBS. Изпълнението на групата през февруари 1964 г. се оказва културен вододел, привличайки около 73 милиона зрители. Следва експлозия от истерия сред феновете, като „Бийтълс“ едновременно заемат първите пет позиции в класацията Billboard до април.
Но в следващите години, с нарастващия международен успех на „Бийтълс“, личният живот на Епстийн става все по-хаотичен. За да се справи с натовареността си, той започва да приема стимуланти, които след това балансира със седативи, за да му помогнат да заспи. До края на 1966 г. самата група е изтощена и решава да спре турнетата. През цялата 1967 г., докато „Бийтълс“ работят по своя новаторски албум Sgt Pepper’s Lonely Hearts Club Band, Епстийн влиза и излиза от частна клиника в Лондон, Priory, в опит да се справи с наркотичната си зависимост. Но той продължава да спазва натоварения си график, оставяйки Priory, за да бъде домакин на партито по случай откриването на Sgt Pepper в дома си в Белгравия, Лондон, през май 1967 г., и преговаря за изпълнението на All You Need Is Love от „Бийтълс“ пред 400 милиона зрители в 25 страни по първата в света сателитна телевизионна връзка.
Малко повече от месец след смъртта на баща си, Епстийн е намерен мъртъв на 32-годишна възраст през август 1967 г., след като е приел това, което е определено като случайно предозиране с наркотици. „Бийтълс“ изпадат в затруднено положение. Въпреки че мъдростта на някои от бизнес решенията му е била поставяна под въпрос, не на последно място от самите „Бийтълс“, той е успял да поддържа групата в правилната посока. „Знаех, че сме в беда тогава“, казва Джон Ленън пред Ян Венер от Rolling Stone в интервю от 1970 г. Ленън вярва, че смъртта на Епстийн предизвиква разпадането на групата. „Всъщност нямах никакви погрешни схващания за способността ни да правим нещо друго освен да свирим музика и бях уплашен.“ По-малко от три години след смъртта му Бийтълс се разпадат. „Това, което Епстийн направи, беше да им даде възможност“, казва историкът Марк Луисън в подкаста Great Lives на BBC през 2019 г. „Талантът беше техен, но той им даде всяка възможност да го използват и те след това се възползваха от тези възможности и направиха изключителни неща с тях.“
